„Които сеят със сълзи, с радост ще пожънат”
Псалом 126:5
На първите страници на Светото Писание имаме успокояващото обещание, че докато съществува земята, сеитба и жътва няма да престанат. И историята го потвърждава.
Есен вече цари. Сеитба започва навсякъде. Нещо величествено, уверено, съдбоносно има в труда и делника на обикновения сеяч. Той изпитва доволство, дори господство, като съработник на Бога, Господарят на вселената.
По времето на пророк Агей, завърналите се от робство вавилонски пленници, трябвало да превъзмогват непреодолими трудности, лишения, страдания. Не било лесно за сиромасите-земеделци да отделят залъка от устата на недохранената челяд. Те хвърляли семената с трепереща ръка, въздишайки, със сълзи в очите.
Всяка сеитба е жертва. Отделят се най-добрите семена. Бог очаква от всеки Свой слуга най-ценното време, най-сочната възраст, най-свежите сили. „Всяка дейност, която не е жертва за Бога, съдържа зародиша на смъртта.” Но ето и благословението! Един историк твърди, че след сеитби при големи лишения и страх, следват небивали по изобилие реколти.
Ние трудно разбираме цената на страданието. Винаги, когато срещнем Бога, разбираме собственото падение и недостойнство. И у нас изплува бурното желание да бъдем чисти, добри, богоподобни. Когато проливаме сълзи в покаяние, Бог влива в сърцата ни радост и мир. „Има сълзи, които, всъщност, са духовни семена, сълзи на сърдечна болка за моя грях, сълзи на съчувствие за Божията църква.”
Колко скъпи приятели са скърбите! Мнозина не разбират от земеделие и роптаят, когато вали. Знаем, че сълзите са необходими за духовния урожай. Великите хора на историята познават тази истина. С к р ъ б т а е в х о д н а т а в р а т а з а в с я к а д у х о в н а п о б е д а. Тя е железният плуг, който изорава душата и я прави годна да приеме вечните небесни истини. Тя е сигурен начин за усъвършенстване.
Попитали на пролет лозата: „Защо плачеш така?”. Тя казала: „Много остър беше ножът на лозаря.”. През есента пак я попитали: „Защо имаш толкова много плод?”-„Много разумен беше лозарят!”. Стъпалата на високо стоящия палат на радостта са напоени от сълзите на минувачите. Попитали: „Кога грее най-красиво Слънцето?“- След дъжд! Тогава всяка капка е диамант, който води през долината на сълзите. „Най-редките и скъпи стоки идват по воден път. Вечните блага минават през сълзи!”
Ние вярваме в Разпнатия за греховете ни, но вечно жив Христос. Който ходи по Неговите стъпки, трябва първо да приеме кръста, а после – славата.
Един брат имал видение. В стаята му влязъл добре облечен господин и казал: „Аз съм Исус.” Братът го погледнал изпитателно и отговорил: „Покажи ми раните на ръцете си!” Господинът веднага изчезнал. Кой ли е бил той? Няма Христос без рани!
Блажени, които сеят със сълзи. Те превръщат скърби и грижи в пламенна молитва. Като динамитен взрив стига тя до Божия престол. „О, Боже, благослови тези семена!” Колко бързо се свързва такова сърце с Бога! Към него небето не е безразлично. Пламенните просители най-бързо приемат отговор. На този, който хлопа с плач, веднага отварят. Който иска със сълзи, незабавно получава. Страданието е гръмоотвод, по който слиза най-леко Божието благословение. То е летището, на което се приземяват Божиите отговори. То е стълбата, по която се издигат просбите и слизат небесните блага. Святият Дух, Този Бог-Утешител, обича да крепи и обитава най-вече в скърбящите сърца.
Затова ореол на радостна надежда увенчава труда на плачещите труженици. Ако любовта е най-великото, а вярата – най-могъщото, то надеждата е най- последното нещо на света. Исус плака за Ерусалим. Нараненото Му сърце се обливаше в кръв, защото народът презря Неговото Спасение и така се самообрече на гибел. Х о р а т а п о г и в а т н е з а щ о т о с а г р е ш н и и п р е с т ъ п н и, а п о н е ж е о т к а з в а т д а п р и е м а т с п а с е н и е, ч р е з Х р и с т а. Но Христовите сълзи бяха Божествената влага, която напои вечните истини, които Той пося в сърцата на последователите Си. Ето защо християнството, вече две хилядолетия, продължава да вълнува най-дълбоко човечеството.
Сълзите са израз, език на любовта. Който много люби, много страда. Но, по-добре кратък живот с любов и страдание, отколкото продължително, сухо, пусто съществуване.
Блажени, които сеят със сълзи. Блаженството не е толкова в сълзите, колкото в готовността, въпреки всичко, да се продължава със сеитбата. „Плачи, но сей!” Страданието не бива да спира духовната работа - Божествената сеитба. Който страда зле, да се труди добре, защото скръбта не е безкрайна. Тя не е цел, а само временна спирка. Но колко богата е жътвата след напоена със сълзи сеитба! Който само плаче и не сее, няма да жъне. Истински свещен смях има само онова лице, което носи следи на дълбока печал. Христос има много ученици с най-различни таланти и съдби. Но нито един от тях не е без страдание. Животът на всички Божии чада е прорязан от браздите на страданието. Мнозина търсят във вярата гаранция против трудностите. Такъв живот не е обещан никому! Наистина, праведният е като дърво, посадено край водни потоци. Но то не е лишено от бури, градушки и сняг. Въпреки това, обаче, то дава плода си на време и листата му не повяхват.
Някои виждат само напоената със сълзи сеитба. Те са песимисти, които клонят към отчаянието. За тях животът е мъчилище. Други имат пред очи само богатата жътва. Те са оптимисти, склонни към нездрави мечтания. За тях животът е игрище. Той съдържа само леки забави и съмнителни наслади. Божието чадо е реалист. Животът е училище, в което се подготвяме за вечността!
След като прекарал отпуската си в родината, един мисионер се готвел да замине за своя пост в далечна езическа страна, въпреки разклатеното си здраве. Един познат го запитал: „Защо отиваш пак? Нима не виждаш, че си още много слаб?” –„О, аз просто не мога да спя, защото все мисля за моите езичници.” Приятелят казал: „Аз пък, поради заспалост, просто не мога да мисля за езичниците.”
Как сме ние? Загрижени ли сме за спасението на нашите ближни? Който милее за вечното добро на другите, трудно удържа сълзите си. „Със ръце ли трябва празни, аз пред Бога да стоя? Няма ли души безценни при Христа да поведа?”
Който отива на война с китара и леки песни, трудно ще спечели боя. Сеитбата на Божията нива е духовна война. Налага пълна мобилизация на всички сили, иска всякакви жертви и пълно сърдечно отдаване. Какъв блестящ пример ни дадоха опълченците на Шипка!
Една хубава забравена песен гласи: - Морен орачът нивата сееше, сееше в ровки бразди, руен се пот от челото му лееше и по космати гърди.
Сейте сеячи! Доброто засявайте! Може почвата да бъде неблагодарна,(неплодородно) времето – неприятно, противно. Отстрани хората да не ни разбират и да злепоставят труда ни. Опитностите от миналото не винаги са насърчителни. Много пъти те са верига от разочарования. Но над всичко имаме увещанието: „Аз Съм с вас! Който устои до крой, ще бъде спасен.”
Да бъдем сеячи! Ето нашит дълг. Земеделецът засява нивата и се прибира. Останалото е Божия работа. Познавам сестри и братя, имащи заложби, с които могат много да сторят за Бога, но стоят настрани. На такива Бог властно говори: „Защо стоите цял ден празни? Защо закопавате талантите си?” Други, със скромни дарби, вършат прекрасна работа и още тук предусещат небесния венец.
Ако не можеш да работиш пряко в Божията нива, подкрепяй работниците с молитвите си. Да се молим за съживление. Да просим от Бога изливане на Святия Дух върху всяка плът, както имаме славно обещание.
Какво правиш за Христа? Животът е дотолкова смислен, съдържателен, ценен, доколкото вършим нещо за Исус. Радост търсиш ли и щастие, искаш ли да ходиш в светлина? Длъжност свята тебе днес зове. Стори нещо за Христа!
По случай Жътвения, Благодарствен ден, Ви изпращат
сърдечни привети, Вашите, с вяра свързани,
Елзи и Симеон Попови
Шумен, октомври 1970
